..

Сутрин, когато се намирам  в онова сюреалистично състояние на пробуждане и имам време да полежа още малко в леглото, преди да скоча и да се втурна в поредният парадоксален ден от съществуванието ми,често ме спохождат разни странни мисли  и образи за живота.
 Усещайки топлината на собственото си тяло под завивките, забавеният и спокоен ритъм на сърцето си и в леко замъгленото състояние на полу будния ми мозък първото нещо, което установявам почти винаги с изненада е,  че съм жива.
Връхилат  ме ярки спомени от току що отишлия си сън, които брутално се сблъскват с  предстояща реалност.В това ми състояние изплуват, като в лепкава магма смутни мисли  за живота и смъртта .
Мисли за това, как те има и как в един последващ момент няма да бъдеш. Мисли за космоса и вечността. Мисли за тленността  на плътта, относителната обективност на съзнанието и пред полагаемото  безсмъртие на душата.
Констатацията ,че си жив и дишаш,последвана моментално от мисли за агонията и страха от смъртта. Притеснението дали ще успея да я посрещна с достойнство?
Мисли за близките, които могат да бъдат  загубени, за тези които ги няма вече.
Въпросите - къде ли са?
Съществуват ли под някаква друга форма или в друго измерение ? Ще се срещна ли отново с тях, някъде..там или тук ? Безброй  от вечните въпроси без отговори ...
Всички тези хаотични мисли,въпроси, емоции- преминават на фона на радостното усещане от топлината на тялото ми, което се наслаждава самостоятелно на собственото си съществуване.
Протичат скоростно  в пъстроцветен каданс на бързи обороти, между две протягания.
 След ,което ставам за да продължа да живея деня ,такъв какъвто ще бъде...
Ежедневие и даденост.Лишен от всякаква ярка философия .
Отдаден единствено на едно физическо оцеляване. Подчинен на определена предопределеност,която неистово всеки пореден ден се опитвам да пречупя.