Една година на Острова.
Колко бързо минава времето тук...Дъжд,вятър ,слънце.. предимно дъжд и вятър...
И очакване да се случи нещо...Какво ли ? И аз не знам..
Нищо не както си мисля ,че е...
И всичко е на обратно,но мисля че почнах да се адаптирам...
Мисля,че не помня кое беше нормалното, даже се питам кое е нормално...
Имам и Кралица ...
Мразя тези кранове за вода..топла и студена по отделно...По голяма тъпотия не бях срещала...
анима незнайна
Фрагменти от разпиляни мигове събрани в редове.
Отявлена Стихоплетица -без претенции за художествен и всякакъв талант!
четвъртък, 20 февруари 2014 г.
неделя, 16 февруари 2014 г.
Опит за завръщане...
От няколко дни се разхождам в това изоставено пространство.
Разглеждам, чета, сменям настройки. Опитвам да направя връзка между себе си тогава и сега.
Житейски обстоятелства ме накараха да спра любимото ми хоби да драскам и стихоплетствам,
да прекарвам часове наред в блога ми и тези на моите приятели ..Обичах да чета и надничам в чуждите съзнания ,мисли и светоусещане..Забавлявах се...
Сега ще се опитам да започна всичко отначало без да трия миналото.
Какво да почна ? Ами да бъда себе си и да се опитам да бъда свободна...
Просто ще пиша моя дневник подтикната от необходимостта да не се загубя окончателно..
Къде да се загубя и защо ? -Това не знам, просто така го чувствам..
Времето минава...
Разглеждам, чета, сменям настройки. Опитвам да направя връзка между себе си тогава и сега.
Житейски обстоятелства ме накараха да спра любимото ми хоби да драскам и стихоплетствам,
да прекарвам часове наред в блога ми и тези на моите приятели ..Обичах да чета и надничам в чуждите съзнания ,мисли и светоусещане..Забавлявах се...
Сега ще се опитам да започна всичко отначало без да трия миналото.
Какво да почна ? Ами да бъда себе си и да се опитам да бъда свободна...
Просто ще пиша моя дневник подтикната от необходимостта да не се загубя окончателно..
Къде да се загубя и защо ? -Това не знам, просто така го чувствам..
Времето минава...
вторник, 20 ноември 2012 г.
Никакъв Ангел не съм. Успяха да ме наранят и трети ден ме свива стомаха.
Ангелите не ги боли. Ангелите са недосегаеми. Те просто са там и излъчват своята светлина и доброта най вероятно без да изживяват нищо. Затова са толкова неуязвими.
А мен ме заболя.
Толкова земна, толкова тленна и толкова уязвима.
Измъчено Същество витаещо сред енергия от злоба и ненавист, което се опитва да излъчва светлина-безуспешно. Никакъв Ангел не съм. Ангелите не ги боли.
Ангелите не ги боли. Ангелите са недосегаеми. Те просто са там и излъчват своята светлина и доброта най вероятно без да изживяват нищо. Затова са толкова неуязвими.
А мен ме заболя.
Толкова земна, толкова тленна и толкова уязвима.
Измъчено Същество витаещо сред енергия от злоба и ненавист, което се опитва да излъчва светлина-безуспешно. Никакъв Ангел не съм. Ангелите не ги боли.
вторник, 30 октомври 2012 г.
Ревливо
Ох, така ми се иска да можех да си отпусна душата и нарева едно хубаво,
но се опасявам, че количеството насъбрани сълзи ще повиши нивото на всички водни басейни на земята и ще предизвикам природни катаклизми...
но се опасявам, че количеството насъбрани сълзи ще повиши нивото на всички водни басейни на земята и ще предизвикам природни катаклизми...
събота, 27 октомври 2012 г.
..
Аз вярвах, вярвам и ще вярвам
до последно в
Любовта!
И ще следвам дирята,която ми оставя..
Независимо от безброя пъти ,
които губила съм тази
нейна диря…
Не ще се откажа никога,
да търся и намирам я във вечността!
Анима
27 октомври 2012 г.
неделя, 14 октомври 2012 г.
За момента, който отлетя... Страст
Моето име е Страст,
на цвят съм пурпурно червена.
Дълга огнена диря след мене оставям
и пепел от болка и блян разпиляна...
Моето име е Страст,
със пламък внезапно върхлитам.
И с разрушителна сила, всичко
по пътя си със устрем помитам.
Завладявам без никой да питам,
кой и кога и защо ?
Моето име е Страст
С жарък червен пламък горя и
подир мене всичко в червено изгаря.
Необуздана,дива ,надарена със власт
с чувствата ваши на карти играя..
Моето име е Страст,
който ме срещне в огън пламти
и в сладост и болка бавно изгаря.
Но повече го боли без да гори
тоз, който Страстта никога не а навести.
Моето име е Страст.
четвъртък, 20 септември 2012 г.
..
Сутрин, когато се намирам в онова сюреалистично състояние на пробуждане и имам време да полежа още малко в леглото, преди да скоча и да се втурна в поредният парадоксален ден от съществуванието ми,често ме спохождат разни странни мисли и образи за живота.
Усещайки топлината на собственото си тяло под завивките, забавеният и спокоен ритъм на сърцето си и в леко замъгленото състояние на полу будния ми мозък първото нещо, което установявам почти винаги с изненада е, че съм жива.
Връхилат ме ярки спомени от току що отишлия си сън, които брутално се сблъскват с предстояща реалност.В това ми състояние изплуват, като в лепкава магма смутни мисли за живота и смъртта .
Мисли за това, как те има и как в един последващ момент няма да бъдеш. Мисли за космоса и вечността. Мисли за тленността на плътта, относителната обективност на съзнанието и пред полагаемото безсмъртие на душата.
Констатацията ,че си жив и дишаш,последвана моментално от мисли за агонията и страха от смъртта. Притеснението дали ще успея да я посрещна с достойнство?
Мисли за близките, които могат да бъдат загубени, за тези които ги няма вече.
Въпросите - къде ли са?
Съществуват ли под някаква друга форма или в друго измерение ? Ще се срещна ли отново с тях, някъде..там или тук ? Безброй от вечните въпроси без отговори ...
Всички тези хаотични мисли,въпроси, емоции- преминават на фона на радостното усещане от топлината на тялото ми, което се наслаждава самостоятелно на собственото си съществуване.
Протичат скоростно в пъстроцветен каданс на бързи обороти, между две протягания.
След ,което ставам за да продължа да живея деня ,такъв какъвто ще бъде...
Ежедневие и даденост.Лишен от всякаква ярка философия .
Отдаден единствено на едно физическо оцеляване. Подчинен на определена предопределеност,която неистово всеки пореден ден се опитвам да пречупя.
Усещайки топлината на собственото си тяло под завивките, забавеният и спокоен ритъм на сърцето си и в леко замъгленото състояние на полу будния ми мозък първото нещо, което установявам почти винаги с изненада е, че съм жива.
Връхилат ме ярки спомени от току що отишлия си сън, които брутално се сблъскват с предстояща реалност.В това ми състояние изплуват, като в лепкава магма смутни мисли за живота и смъртта .
Мисли за това, как те има и как в един последващ момент няма да бъдеш. Мисли за космоса и вечността. Мисли за тленността на плътта, относителната обективност на съзнанието и пред полагаемото безсмъртие на душата.
Констатацията ,че си жив и дишаш,последвана моментално от мисли за агонията и страха от смъртта. Притеснението дали ще успея да я посрещна с достойнство?
Мисли за близките, които могат да бъдат загубени, за тези които ги няма вече.
Въпросите - къде ли са?
Съществуват ли под някаква друга форма или в друго измерение ? Ще се срещна ли отново с тях, някъде..там или тук ? Безброй от вечните въпроси без отговори ...
Всички тези хаотични мисли,въпроси, емоции- преминават на фона на радостното усещане от топлината на тялото ми, което се наслаждава самостоятелно на собственото си съществуване.
Протичат скоростно в пъстроцветен каданс на бързи обороти, между две протягания.
След ,което ставам за да продължа да живея деня ,такъв какъвто ще бъде...
Ежедневие и даденост.Лишен от всякаква ярка философия .
Отдаден единствено на едно физическо оцеляване. Подчинен на определена предопределеност,която неистово всеки пореден ден се опитвам да пречупя.
събота, 1 септември 2012 г.
вторник, 31 юли 2012 г.
четвъртък, 26 юли 2012 г.
История с кученце
Понеделник сутрин в седем вече съм пред болницата. Пристигам винаги с около половин час по-рано, преди да започне работният ми ден за да се насладя на чашата кафе от машината във фоайето на болницата и две –три цигари, защото пушенето ще ми бъде кът в по следващите осем часа. Болницата в която работя е разположена в парк, който и придава известна откъснатост от градският пейзаж и някакво санаториално очарование.
Харесвам парка и харесвам да си пия кафето на вън преди да започне работният ми ден. На пейките пред входа на болницата имаше вече накацали няколко пациенти и разнороден дневен болничен персонал , вкупом въоръжени с пластмасови чаши кафе от машината и захапали предизвикателно по един фас .
Все още сънена и почти недружелюбна в този ранен час, веднага бях обезоръжена от веселите закачки и подмятания на накацалите по пейките ,като бяло ято свраки колежки.И нямаше , как да не се усмихна и бързо да вляза в унисон с тяхното сутрешно приповдигнато настроение.Когато и аз на свой ред се оборудвах със заветната пластмасова чашка ,излизайки от фоайето се заковах на вратата на болницата ,защото пред нея седеше едно толкова малко кученце бебе,което едва ли имаше и 30 дни. Ахнах от изненада,защото не бях го видяла на влизане.
По принцип болницата беше поела опеката над три бездомни кучета ,които хранеше и които бяха гледани,регистрирани ,кастрирани , обезпаразитени и прочие по всякакви законни норми.С две думи така наречените кучета на болницата.Същите принадлежаха естествено всяко едно от тях си на самобитна порода и бяха доста дружелюбни и разглезени от всички същества.
Веднага бях осведомена,че мъника пред мен,който за малко не премазах със сабото си, е бил донесен и оставен пред входа на болницата от някаква жена. По късно научих,че всъщност е бил донесен от една от нашите санитарки,която пък го намерила оставен беззащитен от другата страна на булеварда.
Но да се върнем на Малчо. Малчо беше едно сиво мише създание от ясно изразен мъжки пол. Всички подозирахме,че истинският му цвят най вероятно е бял. Ушенцата му бяха кафеникави, клепнали от страни ,като цяло бегло напомняше на някоя от ловджийските породи.Но никой не би се подписал под такова твърдение-особено ние, чиито знания и професионална насоченост , бяха насочени предимно към човеците. Муцунката му беше мъничка и толкова чаровна, а в очичките му се четеше цялата печал на света.Погледът му беше изразителен,умен и човешки.
Приличаше на изоставено от майка си дете.Изглеждаше толкова малък ,самотен и нещастен ,че веднага докосна и разтопи от умиление закоравялото ми сърце. Подскачайки около него започнах да охкам-ахкам , вайкам и мамосвам.Но истината бе,че неговата абсолютна безпомощност ,тъга,страх и осъзната изоставеност ме трогнаха до сълзи.Така започна за мен този понеделник.
Реших, че искам да се грижа за него и да воювам за правото му да мине и той под болничната опека.Където ще има шанса да води едно безоблачно за улично куче съществуване, обсипано с внимание, ласки и най вече осигурена пожизнено храна.
Деликатно опитах да се уведомя дали замисъла ми ще има съответното одобрение и успех. Скоро разбрах,че благородното ми начинание, би могло да се увенчае с неуспех.На другият ден не видях Малчо.Залисани в работното ежедневие,не успях да разбера дали някой го е виждал и каква е била съдбата му.
В сряда Малчо се появи на същото място пред входа на болницата, където го бях видяла за първи път в понеделника.Залиташе от слабост и хич не изглеждаше добре, което автоматично отприщи сестринските ми чувства и го възприех,като потенциален мой пациент. Първото , което прецених, е че Малчо на неговата видима възраст едва ли би могъл да яде големите надробени залци от храната на другите кучета.
Едва ли можеше да се покатери и достигне да голямата разрязана до половината десетлитрова бутилка от минерална вода предназначена за големите кучета и да пие от нея.Та той само ,ако по някакъв начин цопнеше в нея би се удавил. Веднага пуснах пет стотинки в машината за кафе,сдобих се пластмасова чашка,която напълних с вода и му дадох да пие.Беше доста жаден горкичкият.После се отправих към болничното барче от където купих една кофичка с кисело мляко със най високия възможен процент масленост,който продаваха.
Ентусиазирано отсипах в бяла пластмасова чинийка и отидох да храня Малчо.Но съжаление разбрах,че кучетата не яли кисело мляко,а само прясно .Една от седналите на пейката пред входа на болницата пациентка -стара кучкарка, ми изнесе доста обширна и пояснителна лекция по въпроса за хранителните навици и предпочитания на кучетата.
С две думи Малчо близна два-три пъти от киселото мляко и побягна към полянката явно разочарован и той.Върнах се към работните си задължения загубила първият рунд от спасителната операция.Но суетнята ми около кученцето и обзелия ме ентусиазъм да обгрижвам Малчо,зарази останалият персонал.Започнахме да обсъждаме план за ваксинация и обезпаразитяване .Една от лаборантките ми отсипа от собственото и полагащо и се прясно мляко .След кратко обсъждане на здравословния статус на най новия и най малък пациент ( здравно неосигурен) с оглед на неговата ранна кърмаческа възраст ,решихме ,че най вероятно същият трябва да бъде захранен постепенно ,на четири часа и задължително с капкомер.Речено-Сторено!
До обяд започнах да получавам информация,че" кученцето ми", така го нарекоха колегите е хранено и от пациентите с бульон от супа и други течно-кашави храни.В обедната почивка отидох на визитация при него и го заварих блажено изтегнал се на сянка под едно дърво с видимо набъбнало и добре оформено коремче.Следобеда, когато си тръгнах от работа Малчо щастливо се мотаеше обсипан с внимание и нямаше помен от сутрешното му залитане.
Днес още с пристигането си бях осведомена ,че Малчо е бил взет в късният следобед вчера от семейство Гърци с малко дете, което много го харесало.Зарадвах се истински и вярвам на колегите . Няма как колективно, цялата болница да се е наговорила да говорят едно и също. Дано Малчо да си е намерил добро и грижовно семейство.Защото го заслужава, както го заслужава и всяко едно изоставено и подхвърлено същество на този свят.Успех Малчо!
М.с.Д……
Харесвам парка и харесвам да си пия кафето на вън преди да започне работният ми ден. На пейките пред входа на болницата имаше вече накацали няколко пациенти и разнороден дневен болничен персонал , вкупом въоръжени с пластмасови чаши кафе от машината и захапали предизвикателно по един фас .
Все още сънена и почти недружелюбна в този ранен час, веднага бях обезоръжена от веселите закачки и подмятания на накацалите по пейките ,като бяло ято свраки колежки.И нямаше , как да не се усмихна и бързо да вляза в унисон с тяхното сутрешно приповдигнато настроение.Когато и аз на свой ред се оборудвах със заветната пластмасова чашка ,излизайки от фоайето се заковах на вратата на болницата ,защото пред нея седеше едно толкова малко кученце бебе,което едва ли имаше и 30 дни. Ахнах от изненада,защото не бях го видяла на влизане.
По принцип болницата беше поела опеката над три бездомни кучета ,които хранеше и които бяха гледани,регистрирани ,кастрирани , обезпаразитени и прочие по всякакви законни норми.С две думи така наречените кучета на болницата.Същите принадлежаха естествено всяко едно от тях си на самобитна порода и бяха доста дружелюбни и разглезени от всички същества.
Веднага бях осведомена,че мъника пред мен,който за малко не премазах със сабото си, е бил донесен и оставен пред входа на болницата от някаква жена. По късно научих,че всъщност е бил донесен от една от нашите санитарки,която пък го намерила оставен беззащитен от другата страна на булеварда.
Но да се върнем на Малчо. Малчо беше едно сиво мише създание от ясно изразен мъжки пол. Всички подозирахме,че истинският му цвят най вероятно е бял. Ушенцата му бяха кафеникави, клепнали от страни ,като цяло бегло напомняше на някоя от ловджийските породи.Но никой не би се подписал под такова твърдение-особено ние, чиито знания и професионална насоченост , бяха насочени предимно към човеците. Муцунката му беше мъничка и толкова чаровна, а в очичките му се четеше цялата печал на света.Погледът му беше изразителен,умен и човешки.
Приличаше на изоставено от майка си дете.Изглеждаше толкова малък ,самотен и нещастен ,че веднага докосна и разтопи от умиление закоравялото ми сърце. Подскачайки около него започнах да охкам-ахкам , вайкам и мамосвам.Но истината бе,че неговата абсолютна безпомощност ,тъга,страх и осъзната изоставеност ме трогнаха до сълзи.Така започна за мен този понеделник.
Реших, че искам да се грижа за него и да воювам за правото му да мине и той под болничната опека.Където ще има шанса да води едно безоблачно за улично куче съществуване, обсипано с внимание, ласки и най вече осигурена пожизнено храна.
Деликатно опитах да се уведомя дали замисъла ми ще има съответното одобрение и успех. Скоро разбрах,че благородното ми начинание, би могло да се увенчае с неуспех.На другият ден не видях Малчо.Залисани в работното ежедневие,не успях да разбера дали някой го е виждал и каква е била съдбата му.
В сряда Малчо се появи на същото място пред входа на болницата, където го бях видяла за първи път в понеделника.Залиташе от слабост и хич не изглеждаше добре, което автоматично отприщи сестринските ми чувства и го възприех,като потенциален мой пациент. Първото , което прецених, е че Малчо на неговата видима възраст едва ли би могъл да яде големите надробени залци от храната на другите кучета.
Едва ли можеше да се покатери и достигне да голямата разрязана до половината десетлитрова бутилка от минерална вода предназначена за големите кучета и да пие от нея.Та той само ,ако по някакъв начин цопнеше в нея би се удавил. Веднага пуснах пет стотинки в машината за кафе,сдобих се пластмасова чашка,която напълних с вода и му дадох да пие.Беше доста жаден горкичкият.После се отправих към болничното барче от където купих една кофичка с кисело мляко със най високия възможен процент масленост,който продаваха.
Ентусиазирано отсипах в бяла пластмасова чинийка и отидох да храня Малчо.Но съжаление разбрах,че кучетата не яли кисело мляко,а само прясно .Една от седналите на пейката пред входа на болницата пациентка -стара кучкарка, ми изнесе доста обширна и пояснителна лекция по въпроса за хранителните навици и предпочитания на кучетата.
С две думи Малчо близна два-три пъти от киселото мляко и побягна към полянката явно разочарован и той.Върнах се към работните си задължения загубила първият рунд от спасителната операция.Но суетнята ми около кученцето и обзелия ме ентусиазъм да обгрижвам Малчо,зарази останалият персонал.Започнахме да обсъждаме план за ваксинация и обезпаразитяване .Една от лаборантките ми отсипа от собственото и полагащо и се прясно мляко .След кратко обсъждане на здравословния статус на най новия и най малък пациент ( здравно неосигурен) с оглед на неговата ранна кърмаческа възраст ,решихме ,че най вероятно същият трябва да бъде захранен постепенно ,на четири часа и задължително с капкомер.Речено-Сторено!
До обяд започнах да получавам информация,че" кученцето ми", така го нарекоха колегите е хранено и от пациентите с бульон от супа и други течно-кашави храни.В обедната почивка отидох на визитация при него и го заварих блажено изтегнал се на сянка под едно дърво с видимо набъбнало и добре оформено коремче.Следобеда, когато си тръгнах от работа Малчо щастливо се мотаеше обсипан с внимание и нямаше помен от сутрешното му залитане.
Днес още с пристигането си бях осведомена ,че Малчо е бил взет в късният следобед вчера от семейство Гърци с малко дете, което много го харесало.Зарадвах се истински и вярвам на колегите . Няма как колективно, цялата болница да се е наговорила да говорят едно и също. Дано Малчо да си е намерил добро и грижовно семейство.Защото го заслужава, както го заслужава и всяко едно изоставено и подхвърлено същество на този свят.Успех Малчо!
М.с.Д……
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Абонирайте се за ..
Публикации
Всички коментари
This произведение is licensed under a Creative Commons Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България License.